Цветето, което никне и от камък

Имало едно време един много алчен и също толкова зъл цар на име Канамир, който живеел в замък, целия от камък, в чиято градина нямало цветя, а само камък и мъгла. Нямало цветя в мечтите му, нито в сърцето му, превърнало се в камък, досущ като тези в градината. Той управлявал своенравно и жестоко хората от народа си, така сякаш са безчувствени камъни и имат каменни сърца като неговото. Занимавал се предимно с добив на злато, сребро и диаманти, за да напълни вече препълнената хазна в замъка, без да се грижи за народа си, без да вижда мъката в очите им, нито пък сълзите им. Изгарял тревните площи, гонил птичките, сечейки дърветата от уханните гори, а най-много ненавиждал цветята, които често късал и захвърлял нанякъде.

Това не се нравело никак на хората, още по-малко на Естела – най-красивата девойка в царството. Естела обожавала цветята, понеже самата тя имала душа чиста, вълшебна и добра като на цвете. Тя живеела в малка схлупена къщурка в самия край на царството, където с любов отглеждала в градинката си цветчета и овощни дръвчета. Било там, в градинката, най-прекрасното и бисерно езеро на света – почти толкова прекрасно и бисерно, колкото очите й. А русите й къдрици дотолкова приличали на преплетени слънчеви лъчи от злато, че хората често мислели, че зърне ли я царят, ще да я помисли за кюлче злато.

Други хора пък смятали, че тя е тяхното спасение. Само с поглед разтуптявала и разтопявала мъжките сърца и често и преди я съветвали да се запознае с Канамир, считайки че е единствената, която може да го промени. Естела, обаче не желаела да живее в мрачния замък, изпълнен със сивота, без нито едно цвете като тези в градинката й. Често се смущавала от хорските молби, след което побягвала към схлупената си къщурка, която я приютявала далеч от хорската суета.

Така направила и последния път, но не излязла дни наред, а хората се разтревожили. Знаели те, че със своята крехка душа трудно понасяла злодеянията на царя и често и преди я били виждали да плаче на езерото, за което в прочем се чудели да не би да е от сълзи. И те тъгували, защото много я обичали – тя била като светло слънце в черните им дни. Ядосали се хората на царя и отишли при него:

-         Ти искаш да убиеш най-красивото цвете в царството! Това похвално ли е, царю честити? Не виждаш ти тъгата, а само пиеш руйно вино и ядеш вкусни пити! – укорили го те.

-         Казал съм аз неведнъж, че мразя цветята. Как смеете вий господаря си велик тъй да корите? Къш! – ядосал се царят.

-         Не цвете, а жена, по-красива от цвете ще убиеш за малко, а ще бъде много жалко. Твоята жена предаде богу дух, като другите предишни, но вземи Естела, направи я ти царица, не прави мечтите й на прах и пух, даже без да я познаваш! – казали хората с надежда, че тя ще успее да разтопи леденото сърце на господаря им.

-         Ха, ха, ха! – изсмял се Канамир. – Къде е таз Естела, красотата на цветята взела и по-красива и от Слънце, и Небе? Да видим дали ще завладее моето сърце! – продължил да се присмива царят. – Утре ми я доведете и в случай, че не ми хареса, главите си пазете! – заповядал той.

На другия ден я заварили пак да рони горчиви сълзи на езерото. Ето, виждате ли, заявил един селянин – казах ли ви аз, че тя е вълшебница и езерото е от сълзи. Тя ще успее да срази злото в Канамир. И я отвели …

Царят, щом я зърнал, възкликнал:

-         Къде го намерихте туй съкровище? Тя е по-ценна и от златото в хазната ми безценно!

-         Ето, казах ли ти, че ще я помисли за кюлче злато – прошепнал един човек в ухото на друг, докато силен вик не прекъснал шепота.

-         Тя ще бъде моя жена! Но ще я обикна, както с диамантите в хазната ми се свиква – заявил той и тъй и сторил. Обяснили му хората, че Естела не може да живее в сивота и мъгла, без любов, цветя, птички и бистра вода, но Канамир не обърнал внимание на думите им, а тутакси ги изпъдил от сватбата, за да се усамоти с нея.

Не след дълго царицата го дарила с най-прекрасен син, за когото царят не могъл и да мечтае.

Разнесла се мълвата чак до другите страни, че Канамир има най-красивата жена на света. Славата на Естела растяла, но тя самата вехнела с всеки изминал ден.

В една сряда дошъл на гости в замъка владетелят на съседната страна, в която цветя растели на воля, реки бушували игриво, птички пеели звънливо, а хората живеели щастливо. Той бил дошъл да поиска ръката на Естела от Канамир..

-         Не! – отсякъл кралят. – Тя е моята жена!

Царят на име Нурон, щом я видял, се влюбил още повече в нея и заявил:

-         Тогава война ще има!

-         Знаеш ти, че моята войска по-многобройна е от твоята и ще паднеш ти сразен, на тежките вериги в плен! – викнал Канамир с лека почуда в гласа си, понеже не познавал по миролюбив владетел от Нурон. – За една жена ли? Обявяваш ми война, така ли? – запитал той.

-         Ти не я обичаш даже. Господ теб ще те накаже! Война да не е, да не проливаме невинна кръв, ще те оставя да си в гордостта си жалка пръв! Но ще сключим с теб едно споразумение – синът ти в моята страна ще взема, ако Естела от мене ти отнемеш. Както ти навремето отвлече другата ми дъщеря без предупреждение – заплашил Нурон.

-         Няма да я дам! А синът ми няма как да вземеш и да ме затвориш в тоз капан! – бил категоричен Канамир.

-         Тогава нека след време цвете от сълзата ти роди се в камък и ще падне твоя мрачен замък с погром, затуй, че влизаш ти в сърцето й с взлом и правиш я нещастна!

Изсмял се пак злокобно царят, знаел той, че няма как цвете да поникне в каменната му градина, нито пък той самият да заплаче като клето сираче, и го отпратил.

Минали години, но споменът за Нурон не оставял сърцето на Естела спокойно и тя плакала ли, плакала. Нурон също тъгувал за нея и не се забравяли. Често си пращали писма по белите гълъби, а любовта им била по-силна от желанието на Канамир да господства над всичко и над всички, по-мълниеносна от мълния, по-ярка от слънцето, а мъката им вместо да намалява, се увеличавала с всяка измината минута, докато не предали богу дух, в един и същи час, в един и същи мрачен есенен ден с дъждовни капки от елмаз.

Разтопило се от мъка сърцето на Канамир и отишъл да погребе Естела в каменната си градина. Чувствал се така, сякаш бил изгубил най-скъпия си диамант.

И проронил една сълза на гроба й. В миг от камъка поникнало цвете и му проговорило:

-        Ти уби Любовта, а аз съм тук да поправя тази злина!

И замъкът почнал да се руши. Рушил се замъкът и затрупвал всичко. Хукнал първородният им син да се спасява, през падащите камъни бързо да минава. Натъкнал се на цвете чудновато, откъснал го и продължил да бяга. Бягал ли, бягал, а в ума му танцували спомените за онази чудна страна, където жарко слънцето грее и сладкогласно птички пеят. И натам той бягал. А когато стигнал в страната на покойния Нурон, намерил дъщеря му и й подарил цветето прекрасно.

Влюбили се те, вдигнали сватба за чудо и приказ и защивели щастливо, а цветето не вехнело, защото било вечно.

А какво станало с царството на Канамир ли? След като бил затрупан от собствените си камъни, царството на Нурон превзело страната му, понеже синът му се оженил за дъщерята на Нурон. На Естела и Нурон издигнали паметник от белоснежен мрамор и двата народа заживели щастливо като един народ в пълно съгласие и мир.

И разцъфтявала ден след ден досущ като цвете новата голяма страна.

А защо ли онова малко, но вечно цвете успяло да направи толкова много? Защо успяло да победи злото?

ЗАЩОТО БИЛО ЦВЕТЕТО НА ЛЮБОВТА!

Източник: Национален седмичник „Родово имение“, Година VI, брой 2, 4-10.01.2010 г. /Цвети Стоянова/.

Tags: любов, цвете